Пирин - Безбог и Полежан

От началното училище съм запомнил, че Пирин е най-красивата планина в България. Трудно ми е да кажа дали е така, защото всяка планина е различна и привлича със своите специфични форми, флора и фауна, но определено Пирин е прекрасно място. За съжаление е малко по-далеч от София и рядко стигам до там. Досега бях ходил само в района на върховете Вихрен и Кутело. Ето че дойде време да се разходя на ново и интересно място - баирите над х. Безбог.

Още от миналата година си бяхме говорили с един приятел да отидем до вр. Пирин, но сега като наближи момента за разходката, решихме да сменим дестинацията с района на х. Безбог. Идеята беше да се насладим на още по-прекрасни гледки. Тази година месец август ни поднесе много сухо, топло и стабилно време и набелязахме неделята на 11.8.2019 г. като ден за приключения в Пирин. След като фиксирахме деня за прехода, към нас се присъедини още един другар. Вече бяхме трима, времето се очертаваше да бъде прекрасно и вълнението нарастваше с всеки изминат ден.

Планът беше са се качим с лифта от Добринище до х. Безбог и от там да започнем пешеходния преход. Лифтът отваряше в 8:30, а пътят от София до паркинга при долната станция е 2 часа и 30 минути. Затова станах към 5 часа и към 5:30 се отправих към колата, за да взема моите приятели и към 6:00 да тръгнем в посока Добринище. Не успях да спя много спокойно, както става всеки път преди вълнуващо пътешествие, но все пак бях бодър.

Както всеки път, направихме подробен план на маршрута. За целта използвахме Komoot, като се запознахме с евентуалния ни маршрут, околните върхове и езера. Също така разгледах достатъчно 360 градусови снимки в Google Maps и бях добил представа къде отиваме. След кратко преглеждане на картата избрахме следния кръгов маршрут: х. Безбог - вр. Безбог - вр. Полежан - вр. Газей - вр. Малък Полежан - х. Безбог. Маршрутът беше около 12 км и 1000 метра денивелация, което изглеждаше постижимо за един ден. Но в крайна сметка нещата се получиха така, че не успяхме да стигнем до крайните върхове - Газей и Малък Полежан, и се върнахме обратно от големия Полежан. Повече подробности в следващите редове.

И така в 8:30 бяхме при лифта. Имаше малка опашка, като чакахме около 10-15 мин. Съоръжението е старичко и ми напомни за вече неработещия Драгалевски лифт. Самият лифт се движи бавно, но при качване и слизане сякаш е твърде засилен и трябва да се внимава. На няколко пъти спираше да се движи за по половин минута. Тук се сещам да отбележа, че има и междинна станция на която се слиза, за да се продължи нататък. Докато се возехме си говореме по радиостанциите, които беше взел единият от моите приятели.

Спряхме се за кратко пред хижата, където се намазахме със слънцезащитен крем. Включихме GPS устройствата и телефоните да записват маршрута и към 9:40 поехме по пътеката, която минава от дясната страна на езерото, когато се погледне нагоре към вр. Безбог.

Първоначалният ни план беше да тръгнем от там и след това директно да се изкачим към вр. Безбог, вървейки нагоре и надясно по склона към върха. Но оглеждайки терена на място, преценихме, че ще е по-сигурно, ако продължим по царския път, където отиваха всички - в посока югозапад към Попово езеро и след това да тръгнем нагоре към вр. Безбог, изкачвайки се откъм седловината между върховете Безбог и Полежан.

Скоро след Безбожкото езеро започва стръмно изкачване - Душевадката / Душегубката. Изкачването е стръмно, но все пак не продължава много дълго или поне аз се бях настроил за нещо доста по трудно. От тук се разкрива хубава гледка към езерото и х. Безбог, които остават в ниското.

Скоро след изкачването на Душевадката, пътеката става по-равна и минава измежду клека. След още 200-300 метра се разкрива прекрасна гледка към Попово езеро и страховитите пирински върхове над него - Дженгал, Каменица, Джано и т.н.

Не бяхме съвсем сигурни кой връх точно как се казва и направихме кратка справка с помощта на съвременните технологии.

Продължихме напред и и скоро се отклонихме вдясно в посока запад, защото пътеката напред продължава към Попово езеро. След като завихме надясно, поехме по пътеката, която първо стига до седловината между върховете Безбог и Полежан, а след това продължава към вр. Полежан. Поглед нагоре към седловината:

Планът беше да се качим по тази пътека до седловината и да тръгнем надясно към вр. Безбог, но преди да излезем на равното, видяхме една пътечка, която отиваше право към вр. Безбог. Видяхме и едно семейство да върви по тази добре очертана пътека, която водеше право нагоре към върха и тръгнахме по нея. От тук следва предимно изкачване до вр. Безбог.

Изкачването на върха не е много трудно, но в последните метри се върви само върху камъни и това допринася за по-бавното ходене. Тук на всяка крачка си заслужава човек да поспре и да се огледа. С доближаването на върха се открива страхотна панорама на запад към вр. Полежан, рида Ушиците и Стражите надясно.

Така както си приказвахме и крачехме по камъните се озовахме на вр. Безбог, където има поставен голям метален кръст.

Направихме няколко снимки огледахме се и решихме да тръгнем надолу, защото времето напредваше, а вр. Полежан изглежданше много внушително и сякаш нашият план за деня малко по малко вървеше към корекции. Тъкмо си тръгвахме от върха и се появи един възрастен човек, който каза, че събира монетите оставени на върха и щеше да ги носи в църквата в Добринище. Оставихме по някой лев и тръгнахме надолу. Един бърз поглед в другата посока към х. Безбог и езерото - нашата начална и крайна точка на маршрута:

Денят беше слънчев и имаше доста хора които се изкачваха или слизаха по пътеката водеща към Полежан. Останах приятно изненадан като видях колко много деца има по тези каменисти и стръмни пътеки. Наклонът е голям, но разстоянието не е чак толкова голямо и постепенно набирахме височина. Седловината между Безбог и Полежан е тревиста и това продължава в началото на изкачването към върха.

За разлика от началото, в горния край, точно преди върха, има само камъни. Типично за Пирин. Всъщност старото име на Полежан е Мангъртепе. Името идва от мангъри - монети, за чието звънтене наподобява хлопането на камъните на върха.

Поглеждайки назад се вижда вр. Безбог, където бяхме само преди малко:

Изкачихме се на вр. Полежан (2851 м.) към 13:30 часа и пред нас се разкри страхотна гледка към по-голямата част от Пирин.

Сравнително наблизо се виждаха Малък Полежан и Газей, за където се бяхме запътили. В далечината се виждаха Вихрен и Кутело, които трудно могат да бъдат сбъркани с техните впечатляващи мраморни осанки.

Тук направихме трезва преценка, че времето беше напреднало много и с това темпо нямаше как да направим целия планиран преход и да успеем да хванем лифта за надолу. Затова взехме решение да се върнем по царската пътека към хижа Безбог. Радвам се, че направихме този избор, защото после прочетох тук, че спускането от Малък Полежан не е най-приятното нещо. Така изглеждаше и от нашата гледна точка - само камъни, малко преминаващи хора и твърде неясен завършек на нашата разходка.

Преди да тръгнем, седнахме да хапнем на вр. Полежан. Едва ли има много ресторанти по света, които да предлагат по-хубава гледка. Седнахме и обядвахме, наслаждавайки се на Пирин - впечатляващи върхове и много езера във всяка една посока. Всъщност тук се сещам да вметна, че хапнах добре, благодарение на моите приятели, които споделиха нещата, които носеха със себе си, защото се оказа, че съм забравил основното си ядене за деня - една телешка луканка. Тъкмо си мислех, че ще изкарам само на ядки, ябълки и хляб и изведнъж на трапезата вече имаше пастърма и колбас Петрохан.

След като хапнахме, решихме все пак да отскочим до ръба между Полежан и Малък Полежан и да погледнем към Горното Газейско езеро, известно с името "Дамата с кока". Тръгнахме по ръба, които е осеян с остри камъни. От ляво се вижда Горното Полежанско езеро.

Горното Полежанско езеро и Леденото езеро под връх Мусала си оспорват първото място за най-високо езеро в България с височина около 2710 м. След още няколко крачки по каменистия ръб пред нас се показа и Дамата с кока.

Направихме по една снимка и тръгнахме наобратно по каменистия ръб.Чудя се как така натрошените каъмни се крепят върху тези стръмни склонове. Нямахме много време за чудене и набързо се върнахме към вр. Полежан откъдето тръгнахме обратно надолу по пътеката към вр. Безбог. Все пак имаше време за една снимка на вр. Вихрен в далечината:

Спускането надолу протече точно както изкачването - сладки приказки и наслаждаване на пиринските панорами. Разликата беше в това, че имахме ясна представа колко още имаме да вървим и бяхме спокойни, че ще стигнем до лифта навреме - преди 16:45. Всъщност се бяхме поизморили и нещата нямаха същата динамика и ентусиазъм.

На скокна под седловината между вр. Безбог и Полежан имаше много красиви и разнообразни високопланински цветя.

При спускането по Душевадката се нагледахме на езерото и хижата, защото при изкачването бяхме обърнати с гръб към тях.

По пътеката почти постоянно се мяркаха хора и си мислехме, че на лифта може да има опашка в края на деня, но не беше така. Имахме 15 минути и се отбихме в ресторанта на брега на езерото. Там хапнах една пилешка супа, а моите приятели изпиха по една бира и точно към 16:45 хванахме лифта и нямаше никой.

Спускането с лифта надолу беше приятно. Бяхме доволни от хубавата разходка, беше сенчесто и прохладно. Даже като слязохме на долната станция се усети рязка разлика, защото там беше слънчево и нямаше вятър. Усещането беше като при излизане от климатизирано помещение в горещ летен ден.

От тук ни оставаше само дългият път към София, където се прибрахме вечерта към 8 часа доволни от страхотното преживяване в Пирин планина.

GPS маршрутът е тук, а тук може да намерите още малко снимки от този ден.