Кръгов маршрут на Витоша от Алеко през Лале 2 и Черни връх до връх Скопарник и връх Карачаир

Отдавна не бях писал в блога, но наскоро получих коментар, който ме мотивира пак да пиша. От друга страна днес се получи много приятна разходка на Витоша по следния кръгов маршрут и реших да го споделя:

х. Алеко - Лале 2 - Черни връх - вр. Скопарник - вр. Карачаир - х. Алеко

Всички участъци от този маршрут са ми любими и затова този кръгов вариант го препоръчвам с две ръце. Обаче имайте едно наум за проходимостта около вр. Карачаир, за което ще напиша малко повече подробности отдолу.

Днес (24.7.2022 г.), както и през последните дни, времето беше доста сухо и топло. Бях решил да се разходя или от с. Железница до з. Синята стрела или да мина по пътеката под лифт "Витошко Лале 2", защото и двете пътеки много ми харесват. Обаче сутринта към 6:30 видях колко е ясно небето и реших, че е много подходящо за разходка по високите и открити части на Витоша. Тръгнах с колата към х. Алеко, където я оставих на паркинга до хижата към 7:30 и поех към пистата "Витошко Лале".

Бях решил, че ще се кача до Черни връх и евентуално, ако се чувствам добре и имам време може да продължа към вр. Скопарник, както и стана. В началото се тръгва по хоризонталната пътека свързваща х. Алеко с Лалето. Покрай пътеката цветята бяха нацъфтели много красиво.

Точно при самата писта се тръгва по едно разклонение надясно и нагоре по склона.

Тази пътека води до междинната станция на лифта "Лале". От там продължава към склона между Малкия и Големия Резен по посока на лифта. По принцип няма никакви разклонения, освен една отбивка надясно на около 50 метра след междинната станция, която ще Ви отведе към Синята писа и горния край на Стената над Алеко. Но в нашия случай се придържаме наляво от стълбовете на лифта.

Пътеката е добра, но не е много популярна. Това прави мястото по-диво и в допълнение с красивите гледки много ми допада. В този район съм срещал както сърни, така и диви кози. Честно казано и тази сутрин се надявах да видя някое диво животно, но нищо не видях. Е поне не и където очаквах, защото имах късмет да видя в края на маршрута, за което ще разкажа след малко.

Недостатък на тази пътека е, че особено в по-ниската част има доста избуяла трева и по това време на годината има участъци, където няма как да се премине без да се докосва тревата. На такива места винаги има опасност от кърлежи. Затова препоръчвам в началото на разходката да се напръскате с някакъв репелент. Дългите панталони също са препоръчителни, но аз ги слагам предимно като ми е студено, а днес беше точно обратното.

Малко след междинната станция на лифта има един сравнително равен участък. Минава се покрай едно съвсем малко езерце.

След това пътеката започва да се изкачва по склона между Резньовете. Все пак някъде трябва да се натрупа денивелацията до Черни връх. Поглеждам назад и виждам междинната станция в далечината.

Нагоре скалите изглеждат доста внушително. Тази част на Витоша ми се струва, че най-много се доближава до типичния "алпийски" релеф.

Пътеката излиза при горната станция на лифта в близост до сградата на РВД и останалите военни и други подобни обекти около Големия Резен.

Макар много от пролетните цветя вече да бяха прецъфтели, Витошката флора постоянно ме изненадваше.

От горната станция на лифта вече се вижда Черни връх и преходът до там е доста лесен и приятен, защото е почти равен с изключение на последните метри преди върха.

До този момент не бях срещнал никой. Макар да беше горещ летен ден, на 2000+ метра над морето се чувствах прекрасно.

Минах през Черни връх колкото да погледна от южната му стана - друга моя любима гледка.

Вече бях твърдо решен да се насоча към Скопарника и без да губя повече време направо продължих натам. От Черни връх дотам се върви по основната пътека между Черни връх и с. Железница, следвайки коловата зимна маркировка. В тази част на маршрута пътеката е равна с лек наклон надолу. Около 200 метра след Черни връх има леко мочурлив участък, но от известно време има поставени дървени скари/мостчета. Сега обаче сме в разгара на лятото и не е валяло скоро, така че преминаването не беше никакъв проблем.

След равния участък има едно леко спускане, а вр. Скопарник е точно насреща. В подножието на върха пътеката се разделя на две - наляво е пътеката към х. Физкултурник и с. Железница, а надясно се отива към вр. Ярловски Купен по посока на международния маршрут Е4. Аз по-принцип трябваше да тръгна наляво, за да се придържам към моя маршрут с начална/крайна точка - х. Алеко. Днес бях решил да стигна до вр. Скопарник и затова продължих право напред между двете основни пътеки. Тук е мястото да отбележа, че вариантът да се продължи наляво и да се пропуснат върховете Скопарник и Карачаир е доста по-лесен. Ако се продължи по основната пътека към с. Железница, някъде на около 500 метра преди х. Физкултурник се тръгва по разклонение наляво, което води до х. Алеко по почти хоризонталната пътека под Големия Резен. Внимание! Тази хоризонтална пътека може да се използва само лятно време, защото през зимата е много лавиноопасна.

Да се върна на днешната ми разходка и изчакването на вр. Скопарник. Това изкачването не е никак трудно, макар че дотам пътеката не е много лесно проследима и даже почти липсва. Всъщност това не е никакъв проблем, защото в началото се върви по много ниска трева, а преди самият връх се минава по камъни. Също така върхът е постоянно пред вас на около 300 метра. Внимавайте по камъните, защото не са много големи, но пък за сметка на това са доста подвижни.

След има-няма 10 минути вече бях на върха. От снимки в интернет бях видял, че след последното ми идване някой е поставил хубави табелки и бях в очакване днес да ги видя. Така и стана.

Браво на хората, които са го направили, защото този връх не е от най-известните, но заслужава своето внимание, защото е висок почти колкото Черни връх. От тук се открива прекрасна гледка към големия Резен и долината към резерват "Бистришко бранище".

Най-лесният вариант за слизане от тук беше да се върна обратно до разклона в подножието на върха. Но вече няколко пъти бях слизал от Скопарника директно към пътеката за с. Железница. Разстоянието не е голямо, но се върви без пътека по клатещи се камъни и по тревист терен. В този момент ми хрумна, че мога да продължа до вр. Карачаир и от там да се спусна към основната пътека за с. Железница. Там поне на картата има отбелязана пътечка, макар че вече два или три пъти съм минавал по нея и знаех, че пътеката е трудно проследима и сигурно пак ще вървя без пътека. И при двата варианта преминаването щеше да е подобно, та макар и удължавайки си малко маршрута, реших да отскоча и до вр. Карачаир. Разстоянието между двата върха е около 500 метра и е почти равно и доста лесно за вървене, дори без много добре изразена пътека.

Бях приятно изненадан, че и на този връх вече има поставена табелка.

Поглед назад.

От тук тръгнах право надолу към главната пътека за с. Железница. Опитвах да следвам пътечката на картата с помощта на GPS, но в крайна сметка вървях в нищото без пътека. Преминава се през сравнително ниска трева, боровинкови храсти, хвойна и камъни. Долу в далечината е х. Физкултурник.

По едно време стигнах до място, където имаше каменна пирамидка и оттук надолу вече се вървеше по ясно отчетлива пътека, макар и доста обрасла с трева. Най-вероятно и до самият връх Карачаир се стига по същата пътека, но аз винаги я пропускам като тръгна надолу.

Тази пътечка се слива с основната към с. Железница и се слиза към х. Физкултурник, но аз трябваше да се връщам малко, за да хвана пътеката към х. Алеко. Оказа се че има една пътека минаваща през ски влека на базата на НСА (х. Физкултурник), която излиза точно при разклона за х. Алеко. Затова свих през тревата наляво към нея. Тя беше доста широка и от тук нататък вече нямаше други off-road участъци.

Пак да кажа - ако искате да си спестите газене на трева и търсене на едва проследима пътечка, можете да пропуснете последните двата върха и директно да минете по пътеката за с. Железница и да стигнете до разклона за лавиноопасната пътека към х. Алеко.

Вече бях на малко по-ниско (на около 1900 м.н.в.), нямаше вятър, а слънцето вече стоеше по-високо. С две думи - настана жега. Хубаво беше, че тук пътеката минава през поредица от поточета и при всяко от тях си мокрех главата и косата със свежа планинска вода. При по-дълги преходи на слънце си нося шапка, но днес не я бях взел, защото уж тръгнах по-рано и планът беше да съм на открито само 2-3 часа.

Един приятел беше видял, че съм на Витоша и ми беше писал съобщение с въпрос дали съм видял сърни. Тъкмо му се оплаках, че днес не съм видял и късметът ми се усмихна. Отстрани на пътеката видях една сърна, която си пасеше кротко на фона на гр. София.

Успях да я снимам без да ме забележи и се доближих още малко. Тъкмо я бях изгубил от поглед и си мислех, че е избягала и тогава видях, че те са две. Успях да направя още няколко кадъра и си тръгнах, а те така и не разбраха, че съм малко над тях.

В този момент вече бях напълно доволен от днешния маршрут и разходка. Продължих по пътеката, където пък се оказа, че вече има узрели боровинки.

В тази част на пътеката има и доста малини, но за тях още е рано.

До края на маршрута не се случи нищо интересно освен, че започнах да срещам все повече хора, всички до един усмихнати.

Общото разстояние на кръговия маршрут с преминаването през вр. Скопарник и вр. Карачаир е почти 14 км. Положителната денивелация е само 630 метра, така че маршрутът не е никак тежък. Може би единствената тежест идва от участниците без пътека, но те лесно могат да бъдат избегнати. Ето как изглежда на картата.

Всеки участък от тази разходка може да се извърви самостоятелно и като част от друг маршрут заради добрата свързаност на пътеките в тази част на планината. 

Надявам се този разказ да Ви е бил интересен и полезен при планирането на следващия преход в планината.

Тук може да видите маршрута, а тук са всички снимки от моята разходка.