Рилска разходка от Говедарци до ЦПШ Мальовица през върховете Мечит, Лопушки, Прекорец, Купените и Ловница

Отдавна не ми беше оставало време да пиша в блога, но пък и отдавна не бях ходил на по-интересен преход. Но последната разходка в Рила планина беше чудесна и определено си струва да се напишат няколко реда.

Аз и моят другар Пламен отдавна се бяхме наговорили да отидем за един ден в Рила до края на лятото, но нямахме по-конкретен план. В четвъртък започнах да си правя лични планове за уикенда, погледнах прогнозата и като видях, че се очертава хубаво и стабилно време се подсетих за въпросната ни идея и повдигнах въпроса. За късмет се оказа, че и двамата можем да си освободим съботата и да осъществим този преход.

Набързо изровихме планирания маршрут от Komoot и старите ни размисли и вече имахме конкретен план за прехода. Щяхме да тръгнем от с. Говедарци и основната ни цел беше връх Мечит. Разбира се, денят през лятото е дълъг и веднага се огледахме как да разширим плана, така че да обхване колкото се може повече интересни места в района. Някак естествено се получи добавянето на вр. Лопушки. От там имахме два варианта - или да се върнем към с. Говедарци или да измислим нещо по-интересно, но и свързано с нагласяне на транспорта. Моят приятел предложи да отидем с две коли и да оставим едната на паркинга на ЦПШ Мальовица и да направим маршрута така, че да финишираме там. Спряхме се на два конкретни варианта за продължение след вр. Лопушки. И двата отиваха към района на Страшното езеро, като първия бе от там да слезем директно към х. Мальовица, а вторият минаваше по билото над езерото през върховете Прекорец (Попова капа), Купените и Ловница със слизане през з. БАК. Вече бяхме минавали през тези върхове над Страшното езеро и знаехме, че пътеката е много приятна, а гледките са зашеметяващи. Полека-лека се ориентирахме към този вариант, но знаехме, че всичко зависи от времето и нашето състояние по време на прехода. Хубаво беше, че имахме няколко резервни варианта.

Преходът е сравнително тежък - по план около 24 км, но се досещахме, че това е минимумът и обикновено всеки преход се оказва малко по-дълъг. Отделно, положителната денивелация щеше да е поне 1800 м. Предвиждахме времетраене от около 8-10 часа и затова трябваше да станем рано и да тръгнем от София към 6:30 сутринта.

В петък вечерта си приготвих всичкия багаж - 2 литра вода, 4 сандвича, 7-8 барчета и два банана. Освен храната, включих и другите задължителни неща - ножче, лейкопласт, бинт, термо фолио, бинокъл, резервна батерия, кабелчета, фотоапарати, документи и пари, ветровка, шапка за слънце, шапка за вятър, ръкавици, термо блуза и т.н. Някои от нещата като бинокъла донякъде са излишни, а други като термо фолиото просто се надявам никога да не използвам, но за всеки случай трябва да присъстват в раницата. Някак си всичко се събра в една малка раничка за планинско бягане. Не че бягаме по време на прехода, но просто тези ранички са супер удобни и практични.

Ето че, дойде сутринта на 19.8.2023 г. и двамата бяхме тръгнали с колите по пътя от София за Самоков през Панчарево и яз. Искър. Бяхме се разбрали да вземем радиостанциите, защото и без това само събираха прах от известно време. Така приключението започна още по пътя с кратки разговори и шеги по радиоефира. Неусетно стигнахме до ЦПШ Мальовица, където срещу 5 лв. аз оставих моята кола, качих се при моя приятел и се върнахме към с. Говедарци. Там се качихме нагоре, към края на селото, където в началото на гората, около ски пистата има нещо като обособен паркинг. Вече имаше още няколко спрели коли. Паркирахме, набързо се приготвихме и вече бяхме на старта на дългия и вълнуващ преход.

Към 8:30 стартирахме записване на маршрута с часовниците и поехме нагоре по пътя. Вървяхме по коларския път към х. Мечит. Вместо по пътеката, избрахме да вървим само по пътя, защото е по-широк и няма трева, а и е малко по-полегат. Все пак щяхме да изкатерим някъде около 2000 метра денивелация през целия ден.

Осъзнавайки, че тепърва ни предстои дълго ходене, неусетно стигнахме до хижата след около 1 час.

Бях прочел че около 1/3 от пътя до вр. Мечит е качването до хижата. Следващата 1/3 е до вр. Малък Мечит и последната третина е до самия връх. Движехме се по този график и добре, че моят приятел беше помъдрял и държеше да вървим спокойно и равномерно през целия ден, без да вдигаме пулс и да се изморим още в началото.

Скоро след хижата, излязохме над горския пояс и слънцето ни огря с пълната си сила. От тук почти до финала около х. Мальовица щяхме да сме на открито. По пътя няма вода и затова е важно да се носи достатъчно и да се вземат мерки за слънцезащита - шапка, слънцезащитен крем, дрехи, очила и т.н.

От тук започва и единият от двата т.н. Кайзерови пътища в Рила планина. Строени са преди повече от 100 години по заповед на цар Фердинанд, за да може да развежда високопоставени гости като австрийския кайзер. Строени са с помощта на тежък физически труд от военнопленници и други хора, които по една или друга причина са заслужили да носят и редят камъни на около 2500 мнв. Спорно хрумване на тогавашните управници, но пък в крайна сметка в планината има два широки и добре утъпкани коларски пътя, които тънат в забрава, но вече 100 години не са поддали на тежките и сурови условия в планината. Пътят от минава покрай вр. Мечит, продължава към подножието на вр. Лопушки и започва да се вие надолу към з. Кобилино бранище. Доколко съм чувал, идеята е била да стигне до Рилския манастир, но не се е стигнало до чак дотам.

Някъде около вр. Малък мечит изпреварихме едни от малкото хора, които срещнахме през целия ден. Маршрутът не е много популярен и за целия ден срещнахме хора, не повече от 4-5 пъти. Единственото изключение беше оживлението около х. Мальовица и хората връщащи се от вр. Мальовица надолу към ЦПШ.

По завоите под вр. Мечит вече започват да се откриват прекрасни гледки към Витоша.

Осанката на вр. Лопушки също е много красива.

В далечината, през няколко долини, дори видяхме танца Паневритмия на последователите на Петър Дънов от Бяло братство. С невъоръжено око се виждаха като една бяла ивица на поляната до ез. Бъбрека.

След като се изкачихме на билото, някъде на около 500 метра преди връх Мечит вече се откриват панорами към сърцето на Рила. Осанката на първенеца Мусала, не може да се сбърка, макар че слънцето светеше срещу нас.

Честно казано, без да разберем бяхме подминали вр. Малък Мечит, които се намира встрани от пътя по време на изкачването. Но "големия" вр. Мечит нямаше да подминем. Там където Кайзеровият път минава до самия връх, има отбивка и нагоре по камъните се стига до връха.

Разстоянието е буквално няколко метра и след минутка-две вече бяхме на първия връх от дългия списък с кой от кой по-запомнящи се върхове. Връх Мечит е висок 2567 метра и от него се откриват вълшебни гледки във всички посоки. На следващата снимка се виждат табелката на върха и каменната пирамида, а на заден фон Кайзеровият път се вие по билото в посоха вр. Лопушки.

След кратка пауза за снимки и хапване се върнахме на Кайзеровия път и продължихме към вр. Лопушки. Поглед назад към вр. Мечит.

Връх Лопушки е висок 2698 метра и снагата му изглеждаше много внушително пред нас. 

Разстоянието между вр. Мечит и вр. Лопушки ни отне около 1.5 часа. Както казах, не бързахме и макар отначало да изглежда малко плашещо, изкачването беше много приятно. По пътя се докосваме до историята.

В подножието на вр. Лопушки изоставихме Кайзеровия път, които започна да се вие надолу към Кобилино бранище и ние поехме по пътеката към върха. Пътеката по останалата част от този маршрут не е маркирана особено добре (или поне в по-голямата си част). Но се върви по билото, няма висока растителност, на много места има каменни пирамидки и общо взето няма проблем с проследяването ѝ. Разбира се, наличието на GPS устройство или просто зареден телефон с офлайн карта на местността е силно препоръчително, особено, ако минавате за пръв път.

Вр. Лопушки е широк и тревист, но няма как да сбъркате - щом видите дъждомера, значи сте на самия връх.

Знаехме, че от тук ще продължим към следващия връх по билото и по нашия маршрут - връх Прекорец, известен още като връх Попова капа. Разстоянието до него и високата му осанка малко ни изненадаха.

Но не ни оставаше нищо друго освен да се спуснем към седловината между върховете Лопушки и Прекорец. Отправяме поглед надясно и пред нас се показва Лопушкото езеро.

При седловината преди вр. Прекорец попаднахме на стадо красиви кончета, които безгрижно си пасат цяло лято по рилските плата и върхове.

Основната пътека с жълта маркировка заобикаля върха от север и отива до заслон Страшното езеро, който се намира на брега на самото езеро, сгушило се в подножието на страховитите зъбери на Купените. Ние обаче не продължихме до заслона, а се отбихме наляво по зимната колова маркировка и поехме право нагоре към вр. Прекорец. Така се бяхме изкачили и миналия път, когато обаче дойдохме откъм Страшното езеро. Освен самите колове, като ориентир за наближаването на отбивката може да послужи и едно разклонението надясно по зелената маркировка към Йончевото езеро, което се намира на около 200 метра преди това.

Табелките по коловете в района съдържат доста полезна информация за позицията на всеки следващ кол.

Денят вече беше преполовен и ние се катерехме по камъните към Прекорец. Този връх също е широк и хълмист. Ще познаете най-високата кота по най-голямата каменна пирамидка.

От тук пътеката продължава по билото в посока Мальовица през поредицата Купени - малък, среден и голям.

Гледките над от двете страни на ръба за главозамайващи, но като цяло самото преминаване не е опасно, защото пътеката подсича самите скални ръбове от южната полегата и тревиста страна. 

Разбира се, трябва да се стъпва много внимателно и най-добре да се избягват необмислени разходки по дамите скали и ръбове покрай пътеката.

Тук се сещам да отбележа, че ако често ходите на планина, особено ако минавате по такива пътеки, тогава е силно препоръчително да си направите една планинска застраховка. Най-близкото място до което може да стигне кола е твърде далеч и на планинските спасители ще им трябват няколко часа да стигнат до пострадалия и да го пренесат на ръце надолу по каменистите пътеки. Застраховката не струва повече от една вечеря в кръчмата и то за период от цяла една година.

Долу в далечината се вижда и Рилският манастир, сгушен в дебрите на рилските гори.

На слизане от вр. Голям купен и преди да започнем изкачването към вр. Ловница имахме голям късмет и видяхме дива коза. Всъщност козата я забеляза моя приятел. Аз докато извадя фотоапарата и докато снимам, тя се скри. После се показа пак пред него и той поне успя да я снима даже два пъти.

Тази среща с местните обитатели беше черешката на тортата на този чудесен преход. Времето също беше превъзходно. Прогнозата беше за лека облачност с много малка вероятност за слаб дъжд в планините, но за наше щастие имаше само тънки облаци, които така и не се сгъстиха до края на деня. Най-добре следете прогнозата за времето, преди да планирате маршрут в този район. Билната пътека е открита и покрай нея е пълно с остри скални ръбове, а най-близките заслони и гори са ниско долу и една гръмотевична буря може да развали и най-приятния преход. Отделно, ако облаци забулят върховете и мъглата стане непрогледна няма да може да се насладите на гледките. А гледката към Злия зъб и Орловец и Мальовица на заден план е като мехлем за душата.

Аз се чувствах много добре през целия ден, защото не си давахме зор, времето беше супер приятно и в добра компания не усетих кога бяхме стигнали до последно изкачване за деня - стръмния склон на вр. Ловница. Склонът надолу се спуска доста шеметно.

От последния ни преход си спомнях, че тук пътеката става малко по-стръмна и има едно място, където се подпирахме с ръце, за да се придържаме по-здраво за скалата. Преминахме го без проблем, но скоро след това се изненадахме, че трябва да правим това в продължение на още около 50 метра. Най-вероятно бяхме хванали някое разклонение на основната пътека. По принцип, ако човек е добре подвижен и има сравнително добра физическа подготовка не би трябвало да има проблем да премине. В крайна сметка не става дума за катерене, а само за придържане с ръце към скалите и преценяване на всяка крачка. Но големият наклон и умората в краката ме караха да съм нащрек през цялото време. Може би и фактът, че пътеката ни се струваше малко непозната в тази час ни караше да сме неуверени дали няма да стигнем до някой непреодолим праг. Фотоапаратът беше прибран на сигурно място и нямам снимки от този участък.

В крайна сметка след малко бяхме на вр. Ловница. От тук се открива неописуема гледка към страховитите зъбери и скални игли. Пред нас са осанките на Злия зъб и Орловец.

А пък наляво се впускат шеметните улеи към долината на Рилския манастир.

Ние завихме надясно и скоро достигнахме до з. БАК.

Продължихме да се спускаме надолу към втора тераса в Мальовишката долина. Часът беше към 17:30 и издължените сенки на високите ридове от запад се спуснаха в долината.

След като се включихме е основната пътека свързваща вр. Мальовица с едноименната хижа леко ускорихме крачката. Пред хижата имаше голямо оживление и десетки хора хапваха и пийваха, обсъждайки своя слънчев ден прекаран в Рила.

От хижата до паркинга пред ЦПШ Мальовица пътеката не е стръмна и набързо се спуснахме към финала на нашия маршрут. За финал слагам една снимка на класическата гледка от хижата към вр. Мальовица.

Ето така изглежда записаният маршрут върху картата BGMountains.

Малко суха статистика: дължина 27 км., положителна денивелация 2000 м., времетраене 10 часа и половина. Това е преходът в профила ми в Komoot.

Връзка към албумчето със снимките: https://photos.app.goo.gl/XHnF8KQeNizutMPL9

Много зареждащ преход! Пожелавам много слънчеви мигове в планината на всички!