Преход до Синаница в Пирин

Дотук лятото на 2024 г. се оказа доста горещо и сухо. Това е идеална възможност за целодневни преходи във високата планина. Прогнозата за последния уикенд на месец юли изглеждаше обещаваща и реших да проверя какво ще каже по този въпрос моят съмишленик Пламен. Имахме възможност да отидем в неделя на 28.07.2024 г. и започнахме да кроим плановете.

Последните няколко години скитахме из Рила и затова възможността да се разходим из Пирин беше доста примамлива. И двамата не бяхме ходили до вр. Синаница (2516 м н.в.), а това беше един отдавна обмислян вариант и бързо се съгласихме това да бъде нашата цел. От това което бях прочел и видял като кадри, бях си изградил представа, че това е едва ли не най-красивият връх по нашите земи. Действително мястото е прекрасно, но за това ще кажа малко по-късно. Включвам само един кадър за загрявка:


Повечето описания на маршрути до Синаница бяха двудневни и включваха преспиване в едноименната хижа. Но и за двама ни беше доста по-удобно да направим еднодневен преход. Напълно възможно е, но определено ходенето не е леко, особено в съчетание с шофиране от и до София.

Началната точна на този маршрут е х. Вихрен. Пътят до хижата бива затворен за коли от 8:00 до 16:00 часа през летния сезон. Това значеше, че трябва да тръгнем рано от София. Речено-сторено! В неделя точно в 5:40 бяхме натоварени в маздата на Пламен и поехме към югозападна България. Докато си приказваме някак неусетно по магистралата стигнахме до Симитли и от там до Банско. Мраморните гиганти вече бяха добре огрени от топлите слънчеви лъчи и с трепет си представях докъде ще стигнем в този ясен юлски ден.

Пътят до хижата е бил ремонтиран наскоро и асфалтът е чисто нов и много гладък. Последно бях идвал тук преди 7-8 години и знам, че паркингът пред хижата се запълва много бързо, но сега колите сякаш бяха дори още повече. Пристигнахме към 8:00 и спряхме на около 500 метра преди хижата. Включихме часовниците да записват маршрута и поехме нагоре.

Официалният маршрут от х. Вихрен до х. Синаница минава през Муратово езеро и Бъндеришка порта, следвайки синята маркировка. Но ние бяхме избрали друг маршрут през Гергийски езера. Официалната пътека щяхме да използваме наобратно, за да затворим кръга.

Общо взето това беше нашият маршрут:
х. Вихрен -> Кабата -> Голямо Влахинско езеро -> Гергийски езера -> х. Синаница -> вр. Синаница -> Синанишка порта -> Големо Спано поле -> Бъндеришка порта -> Муратово езеро -> х. Вихрен

Първата част на маршрута следва царската пътека от х. Вихрен към вр. Вихрен. Тръгва се по червената маркировка към върха. След двайсетина минути над хижата пътеката се разделя на две - надясно към Казаните и наляво към Кабата. Ние поехме наляво към Кабата - седловината между вр. Хвойнати (Овианти) и вр. Вихрен. Малко преди Кабата видяхме една дива коза, която типично за животинките в този район хич не се плашеше от туристите.


Надявахме се, че ще срещнем още доста кози в наоколо, но уви, нямахме такъв късмет. За сметка на това гледките към стръмните склонове под вр. Вихрен са невероятни.

Изпреварихме доста македонци и други люде и след около един час бяхме на Кабата. Тъй като този път не бях шофьор си позволих да взема няколко бири на пиринска тематика за да ни се услади преходът още повече. От Кабата се разкрива прекрасна гледка към Влахинското езеро, вр. Муратов, вр. Гергийца и чак до вр. Синаница, който едва се подава зад върволицата пирински исполини. За там се бяхме запътили.

От Кабата се тръгва леко напред към вр. Хвойнати и щом тревата започне да свършва и започнат камъните, значи е време да завиете надясно към езерото и да се спуснете без пътека, следвайки най-удобния за Вас път между разредените камъни.  Преди да се стигне до езерото се оглеждайте за удобна възможност да тръгнете наляво в посока Муратова премка - снижението между вр. Муратов и вр. Гредаро, който се извисява точно над Влахинското езеро. Пътеките в района понякога трудно да се следят с GPS защото не е ясно дали следата поставена на картата има малка грешка при записа или вашият GPS уред в момента греши или просто теренът е такъв, че пътеката не се отличава много-много. Разбира се, за да сте сигурни че сте горе-долу на прав път GPS е по-скоро задължителен. Но основният ни ориентир от тук до х. Синаница са каменните пирамидки, които са налични през целия маршрут и ако сте внимателни не би следвало да се лутате много. Ние решихме да следваме най-удобната траектория към Муратовата премка и скоро разбрахме че точно натам водят и пирамидите, които все по-често се забелязваха. Следяхме ги усърдно, но по едно време разбрахме че сме свили надясно в посока спускане към езерото и решихме да продължим право нагоре по камъните по склона над нас, за да се включим пак в пътеката, но този път в правилната посока. Някак си едното кенче от останалите две бири се проби и се наложи да изпием по още една докато скачаме от камък на камък.

Скоро бяхме на портата. От тук има шеметни гледки към мраморното било и Влахинското езеро от едната страна и Гергийските езера от другата.

Връх Вихрен и мраморното било:

Гергийските езера са от другата страна на премката:

Пред нас беше ръбът водещ към вр. Гредаро. Докато планирахме маршрута, бяхме измислили, че може да се отклоним с около километър и да посетим Гредаро, където гледката е подобна, но от по-високо. Бях прочел доста за този връх и стръмните му и недостъпни склонове и бях решил, че може да опитаме да се качим по най-лесния склон - откъм Гергийски езера. Обаче на място видяхме с каква ниска скорост сме стигнали дотук и как се придвижваме по пиринските камънаци като цяло. Решихме да не се насилваме и преценихме, че ще пропуснем изкачването на Гредаро. Просто този терен в комбинация с многото изкачвания и спускания правят нещата да се случват доста по-бавно отколкото по витошките добре отъпкани пътеки например.

Поехме надолу към Гергисйките езера. Оттук пътеката до х. Синаница е сравнително лека. Разбира се хоризонталните сегменти се редуват с кратки изкачвания и общо взето си има натоварване през цялото време.

Поглед към едно от езерата:

Ето го и другото с кристално чиста вода:

Пътеката се промушва между клека и минава в подножието на внушителната Гергийца.

В Пирин камъните са навсякъде. Това са каменните сипеи в подножието на Гергийца и безименните върхове наоколо.

Скоро след като двете Гергийски езера остават зад гърба ни, се преминава направо през един от сипеите. Всъщност се върви хоризонтално и е доста лесно.

След каменния сипей пътеката става доста ясна и лесна за проследяване. Може би липсата на алтернатива за преминаване през клека наоколо и стръмните склонове са достатъчна причина всички да преминават през една и съща пътека и тя да бъде по-добре отъпкана в този участък.

След още 1-2 кратки изкачвания и спускания се подсича и последният безименен връх преди да навлезем в Синанишкия циркус. От тук се открива приказна гледка към хижата, магнетично синьото езеро и страховитите скали надвиснали от вр. Синаница.

Следва кратко спускане по този склон, където пътеката минава през клека, но е добре прочистена.

На запад се открива величествена гледка и дългите долини и хребети покрити със зелени гори се спускат чак до Кресна.

Хижата е застанала на брега на езерото точно като картинка от пощенска картичка.

Красотата на това място е вълшебна, но просто през целия маршрут се редуват панорамни гледки към езера, върхове, долини, които са не по-малко впечатляващи и затова ми е трудно да правя сравнение между тях.

Просторът покрай хижата беше като от някоя стара реклама на прах за пране.

Пристигнахме при хижата след 5 часа ходене.

Бях прочел, че в хижата има бира и наистина беше така. Изпихме по още едно пиринско пиво с наслада. Направихме по една-две снимки от брега на езерото и се приготвихме да тръгнем по стръмната пътека нагоре към върха.

Код "синьо":

При хижата нямаше много хора, но все пак се разминахме с 2-3 компактни групички. Едно момче питаше за нашия маршрут през Гергийски езера, защото искаше да се върне по друг път, различен от синята маркировка през Бъндеришка порта. Определено не беше сигурен къде точно минава пътеката, нямаше дори GPS с карта на телефона. През целия маршрут обхватът на Йетел ту се губеше напълно, ту се появяваше пълен. Затова го посъветвахме да не рискува и да не тръгва сам към езерата.

По принцип официалното изкачване на вр. Синаница е през Синанишка порта. Но има и пътека право нагоре покрай лявата страна на езерото, гледайки нагоре към върха. Пътеката е доста стръмна и на места се придържахме с ръце за каменните канари, но в крайна сметка е съвсем нормална и няма никакви откатервания или много опасни участъци. Просто се преминава с повишено внимание. Обаче гледките от тази пътека над езерото и хижата са "един път":

Тук вече наближаваме върха и сме почти на билния ръб.

Съвсем скоро вече бяхме на самия връх. Изгледът от тук направо спира дъха.

Времето беше идеално. Нямаше никакви облаци, а дори и вятър нямаше. Видимостта също беше много добра. Виждаше се пожарът на границата с Гърция.

Това са табелата и знамето на върха:

От страната на циркуса скалната стена може да е отвесна, но склонът и от другата страна не е за подценяване.

Тръгнахме по пътечката в посока Синанишка порта. В началото се изисква малко повече внимание защото пътеката е стръмна и ронлива. Но скоро след това ходенето преминава в хоризонтала, а на мен такива билни пътеки са ми много любими.

Преминава се покрай една пролука с гледка към езерото.

Поглед назад към върха. Пътеката по която се връщахме ясно се отличава на склона.

За кратко, някъде преди Синанишката порта, пътеката много ми напомни на Витоша - добре отъпкана земна пътека, без много камъни, а наоколо хвойната беше покрила тревистите хребети.

Малко преди портата се открива хубава гледка към Големото Спано поле. Изглежда в Пирин дори и "полетата" са осеяни с камъни.

В ляво на снимката се вижда бялата осанка на вр. Вихрен, а отдясно на него по подобен начин е застанал и вр. Муратов. От неговата дясна страна е снижението на Бъндеришка порта. От там минава нашия път наобратно, но преди това трябваше да прекосим необятното Големо Спано поле. Гледайки към Муратов и портата, пътеката върви в левия край на полето.

В Големото Спано поле имаше доста крави, точно както си представям Швейцария.

Две жени обаче, които настигнахме, бяха на друго мнение относно рогатия добитък. По-точно бяха доста притеснени от един бик (а може би крава!?), който мучеше наоколо. Разбрахме се да вървим заедно, за да се чувстват по-спокойни. Скоро подминахме мучащото говедо и уверихме уплашените туристки, че вече няма страшно и поехме към портата. Малко след това две групи от крави се бяха настанили точно на пътеката. Не ми се мисли как ли са преминали от там.

При Бъндеришка порта бяхме около 16:30 часа. Теоретично имахме време да отскочим и до вр. Муратов, както го бяхме планирали изначало, но преценихме, че ще е по-добре да го пропуснем. Имахме още поне 1.5 часа докато се върнем до колата и от там още поне два часа до София. За да се приберем навреме у дома, направо започнахме да слизаме от портата към Муратово езеро. За оптимистичния ни план да се върнем през Дончови караули и Бъндеришки чукар май е по-добре да не споменавам :)

Слизането от Бъндеришка порта се оказа по-стръмно отколкото си го представях. Гледката от тук към Бъндеришки чукар (най-високият чукар в далечината на снимката) е великолепна.

Надолу внимавахме доста по камъните, защото в края на деня умората си казва думата и тогава вероятността да се стъпи накриво е най-голяма.

По едно време пред нас се откри хубава гледка към Муратово езеро и снагата на Тодорка на заден план.

Съвсем скоро бяхме на брега на езерото, а това си е емблематичен пирински кадър.

От езерото до хижата пътеката става малко по-лесна на моменти, защото камъните започват да привършват и теренът става по-равен. Тази гледка много ми напомня на мальовишките тераси.

Часът беше почти 18:00, и ние пристигнахме пред х. Вихрен, където се събираха големи групи от доволни туристи събирали положителна енергия от планината - кой от вр. Вихрен, кой от Кончето, кой от Синаница и т.н.

Доволни от нашата разходка, ние се качихме в колата и потеглихме към София.

От тук може да видите всички снимки от този вълшебен преход.

Така изглежда записаният маршрут върху BGMountains картата.

Дължината на прехода е 20 км. и ни отне общо 9 часа и 47 минути.

Надявам се този разказ да вдъхнови още хора да посетят това приказно парче земя. До нови планинарски срещи!